11 февруари 2009

До кога?

Опитах се да запазя мълчание.
Опитах се да намеря душевно равновесие.
Опитах се, но чашата е прекалено горчива.

Една нелепа смърт накара студентите да се замислят и да потърсят отговорност на държавата.
Една нелепа смърт изкарва няколко дни хората на площада.

А ние?

Преглъщаме сълзите след погребението на поредното 21 годишно момиче и се затваряме още по-дълбоко в черупките!
Опитваме се да бъдем силни и да показваме, че сме над тези неща! Да доказваме как напук ще оцелеем! Ще седим и ще си траем псувайки само наум, защото се чувстваме безсилни и зависими. Зависими от същите тези, които ни избиват поголовно. Защото сме учени, че трябва да крием от света, че сме с ТАЛАСЕМИЯ МАЙОР. Защото сме свикнали да си траем и да си позволяваме да си ревем само тихо в ъгъла! Защото сме пътници и нямаме право да живеем! Защото сме тежест, на любящата ни татковина!

Аз не мога повече така. Но и не мога да продължавам да се опитвам да обърна сама света. И задавам към всички един въпрос.
До кога ще се пълни чашата на търпението Ви скъпи ми родители и пациенти?

17.01

Няма коментари: