11 февруари 2009

Тридневни чудеса

Загледах заглавията на вестниците днес, случайно, без да се интересувам особено какви са водещите новини. И пак толкова случайно останах супер изненадана. Топ новината е липсата на кръводарители. Изненадана от новината?! Всъщност не. Изненадана от това, че вестниците я пускат на първа страница, а не забита в някое каре при некролозите. Защото обикновено такава е практиката. И всяко чудо е за три дни. Замислих се и за моите тридневни чудеса.

Имам навика да паля бързо. Да изгарям като горски пожар и да се разпръсвам като пепел. Чудо за три дни. Но понякога се трансформирам като зимна жарава в планински градец. Сега пак съм на път да запаля. И това донякъде е свързано с горепосочените първи страници. Моето кръвопреливане трябва да е в петък и може и аз да се преместя в „ листата на чакащите”, но не това ме дразни толкова. Мисля си за факта, че може пак да ми се наложи да лежа вкъщи вместо да съм на работа. И в този ред на мисли стигам до неосъзнатите загуби. Замислих се, че всяка година губя по над 30 работни дни. И то, без да има общо с „извънредните ситуации”. За всяко кръвопреливане губя минимум един работен ден. За всяко ходене на консултация губя пак минимум по ден. За всяко допълнително изследване – пак минимумът е ден! Чудно ми е, ако работех на друго място след колко време ще ми подпишат заповедта за уволнение? А иначе е модерно да говорим за социална интеграция!?! Онова нещо дето означавало да имаш работа, да сключиш брак, да имаш деца, и т.н. Ама моля ти се, социална интеграция!

На място, на което има два центъра за таласемици в цялата страна (има и още три, но на тях само им се иска да са центрове)? С работно време от понеделник до петък от 8:00 до 14:00?! С изминаване на стотици километри годишно само за консултации?! С висене като идиот пред поредния кабинет само защото са твърде заети, за да са навреме за определения час?! С лечение непроменено от преди петнадесет години (не защото практиката не е претърпяла развитие, а защото на тези, който могат да го променят не им пука), от което изглеждаме като герой от анимационен филм на Cartoon Network и като ходим по улиците ни зяпат като че ли сме излезли от цирка?! (Да бе различна съм, ама по-добре си гледай в краката или си върши работата. Виждали ли сте как човек пада в кошче само защото се е заблял във вас? Аз съм виждала. Забавно е, но не е приятно!) Или в общество, в което трябва да криеш, че имаш здравословен проблем, за да приемат като човешко същество, а не да ме съжаляват и омаловажават!? (ДНК-то ми е шибано, главният ми си е наред! Дразнещият плюс е, че ме подценяват и им идват изневиделица ответните действия!)

И ей така неосъзнато губя време, губя възможност за нормално общуване, губя емоции. И ей така неосъзнато се замислям, че си ги искам и че никога няма да си ги получа обратно.

Всяко чудо за три дни...

27.08.2008

Няма коментари: