"... а срещу нея седеше мъж - мъж, който умееше да поддържа интересен разговор, мъж с чувство за хумор, който би могъл да я разсмее, но и да я развълнува до сълзи - когато заговореше за истинските, важните неща в живота. Мъж като.... тя се замисли дълбоко. Като кого? Имаше ли такива мъже? И което бе по-важно - къде бяха те?"
Алегзандър Маккол Смит, " Приятели, любовници, шоколад"

Няма да пиша за книгата...
Няма да пише и за мъжете като цяло...

В живота ми винаги е имало няколко мъже, които съм отчитала като фактори по пътя си. Не е интересно кои са те или какви са. Просто мъже срещнати по житейския ми път.
Преди време срещнах друг, който ме наведе на мисълта, че не съм сигурна в много неща, и че не знам много неща за самата себе си.
Задавам си въпроса, къде е границата в човешките взаимоотношения. Как се получава, че може разума да бъде заглушен и да бъде изхвърлен от уравнението. И дори и да не, къде е тънката граница между приличното, моралното и противоположните на тях. Как се определя това, че си играеш с чувствата на някой или със собствените си...
Разума е едно ужасно шантаво животно! Разума ми казва, че такова говедо като любов няма! Пак той твърди, че една връзка се крепи на взаимно доверие, уважение и компромиси. Същия този разум мрънка, че когато си поел отговорност към някой, трябва да си я носиш. Но пак той те кара тайничко да негодуваш, че това не е живота, който искаш, и не е по начина, на който някога си се надявал. Разума, който ти казва, че все пак това са твоите чувства, и че имаш право да ги изживееш.
Аз не съм философ и не знам кое е по важно - дали да се отдадеш или да бъдеш разумен, и да забравиш.
Аз не съм и стожер на морала. Не мога да седя и да забравя, както се забравя неприятен сън.
Аз не съм и безотговорна шматка, не мога да обърна гръб.
Аз съм просто човек търсещ себе си и границите си.

А ти?
Ти си онова от което имам нужда в момента ...