08 септември 2009

Есенно

Все пак обичам есента. Успокоява ме меланхолията и студа. И някак синхронизира на емоциите ми...
Усмихвам се на себе си, някаква пакостлива мисъл минава на бързи обороти и смеха й излиза на яве.
Настръхвам от човека седнал срещу мен. Зяпнал ме е с неприкрит интерес. Имитирам непукизъм. Усещам погледа му и имам чувството, че сваля кожни клетки от лицето ми и изтръгва с корени косата ми. Опитвам се да гледам небрежно, докато раздразнението ми нараства главоломно. Давам му трийсет секунди преди да фиксирам централно зениците си върху него. Не се отказва. Чудно ми е какво толкова вижда, че продължава да ме зяпа? Обръщам се рязко и му отвръщам със същото неприлично фиксиране. Повдигам вежда в стил "искаш - да - ми - кажеш - нещо?!". Спец съм! Отказва се. Точно се настроих да си направя забавна сутринта и да покажа колко нагла и гадна мога да бъда.
Разсеяно извъщам поглед.
Вървят двамата, момче и момиче. Забързан опит за пресичане на булеварда. Тъпо е да се опитваш да минеш през мантинелата при наличие на светофар след три метра. Прекрачват забързано. Никой не мисли за малкия червен бутон, който може да спаси живота им. Момчето се извръща набързо и минава от другата страна на момичето, оставяйки я като прегреда пред наближаващите коли. Това ме разсмя. Любовта си е любов, но собствената кожа винаги е по - важна. Цобствената кожа...
Понякога се питам давам ли си реална сметка какво причинявам на хората с действията си? В мислите си винаги аз съм виновната и съм черната овца. Винаги аз съм лошата вещица или лудата кучка. Онази неблагодарна, тъпа идиотка, която все се появява в сценария, приказката или дори в смешен анимационен филм...В мислите си, аз съм най - некадърната и откачена шматка появила се някога на земята. В тях проблясва усмивка, притичва куче, пада леден дъжд. В тях има цветя и смърт, начало и край, ти и никой, панайрджийско колело... В действителност... кой знае? Отмятам упорито глава. Няма да мисля за това. Разглеждам как капките се стичат по листата, устремени към нищото. Пълното нищо... Или началото на нещо ново. Нещо коренно различно.
Моя човек, отново ме зяпа. Нямам време и желание да съм любезна. Поглеждам го с ярост и присвити очи. Той става и тръгва, аз също. Той завива, аз също. Той ускорява крачка, аз също... Откъснати листа валят наоколо. Чувам ударите на сърцето му и страха извиращ от дълбините на съществото му. Чувам кънтенето на обувките ми и яроста дочакала пробуждането. Чувам гласа на разума искащ да спра. Да бъда доброто момиче и да забравя. Закъсня, усещам как тялото ми се стяга и се готви да ми предостави силата нужна ми да прекърша врата му като на пиле. И всичко става за секунди. Извира енергия и ме кара да се чувствам по - висока, по - силна, по - себе си. Повече онази лошата. Настигам го, докато се препъва. Гледам го с все по - силна злоба и ярост. Виждам как се дави в собствените си фантазии и очаква болката, която ще му причиня. Посягам и отмятам кичур...
Всъщност не искам него. Той е само жалка имитация на същество.
Отпускам се и оставям дъжда да се излее върху мен. Разпервам ръце и оставам вятъра да мине през съществото ми. Бутилирам яростта и вдигам счупено цвете.
Усмихвам се. Знам, че е от теб! Счупено, като всичко около нас. Разбито и умиращо, като изчезващата топлината на лятото.
Усмихвам се. И знам, че идвам....
Където и да си, идвам за теб....