Всеки, който живее в София е наясно какво изпитание може да се окаже стигането от точка А до точка Б. Или с други думи когато между работата ти и домът ти има 10 км. утрото ти може да се окаже доста интересно. А когато тези прекрасни хора от СТГТ решат да променят маршрута на някое от превозните средства, които използваш, нещата могат да придобият още по-интересен оттенък. И нали съм късметлийка - разбира се, че точно това ще ми се случи! Трамвай 6 тези дни се движи по съкратен маршрут и съответно аз, вече втори ден опитвам "алтернативни" маршрути. Решавам, че в 7.30 сутринта е прилично да стартирам в 10км-вия си поход и се засвятквам към спирката. Движа се със скорост "бит педераст" и подслушвам опитите на човека зад мен да ме настигне. След няколко метра схвана, че няма да стане и се отказа. Докато се усмихвам доволно отбелязвам как маршрутката се изнизва от спирката. Добре, няма да допусна да ми тръгне с 6 минутно висене и решавам, че ще хвана автобуса, пък после ще го мисля. И все едно съм испански нападател - изтрясквам здраво гредата от външната страна, докато наблюдавам изнизването на автобуса. Ясно, явно ще стане с висене по спирките. Леко започвам да се вкисвам, но спасителен поглед отбелязва 88 влачещ се в подходяща посока. Имам около спирка време и един светофар, за да го хвана. Днес явно ми е ден за подвизи, защото все пак успях да стигна преди него на спирката. Потривам доволно ръчички и се сещам, че връзката е прословутото столично метро. Не знам защо, но в ума ми започват да се разиграват брутални и гротескни сцени свързани с пътуване с метро, в което е цяла "Младост". Вече леко започвам да се сърдя на себе си. Как успях да се натреса така?! Обаче съм пич, решила съм с метро - значи с метро! Слизам леко страхливо на перона и се оглеждам. Добре, има само около 50 човека. Е може и да са по-малко, но пак ми изглеждат в повече. Продължавам наум със сцените, в които се размятат лакти, чанти се ползват за щитове, вестници за палки и т.н. Мотрисата се задава и аз се приготвям за битката за живота си. Ъъъ, нещо не е както трябва май?! С изненада установявам, че в мотрисите има около 10 души. Толкова малко?! И къде отиде цяла "Младост"?! Сядам с досада на една седалка и доволно се усмихвам, можело и да е гот с метрото. Оглеждам фауната. В 7.50 сутринта има група пенсии хукнали към центъра, някоя и друга група работници, като мен, и някой и друг изглеждащ много-не-на-място столичен джентълмен. Няколко минути по-късно слизам доволна от метрото и се засвятквам към най-близкия изход. По принцип имам навика да гледам табели, но днес май съм зарязала и принципите и мисленето. Озовавам се на място което ми изглежда странно. Чакай сега, аз уж излизам на от метрото и трябва да видя любимото ми МЗ? Да, ама не. Излязла съм в другия край и с любопитство отбелязвам, че това място не съм го виждала през живота си. Какво пък, все още съм в София, значи положението е под контрол. Нацелвам посоката и доволно продължавам пътешествието си. Интересното на непознатите места е, че винаги можеш да откриеш нещо ново. И го откривам няколко метра след изхода на метрото. Пред погледа ми се изправя прекрасно изглеждаща постройка облечена в бял камък. Виждам и витражи, което събужда още повече любопитството ми. Трябва да разбера какво е предназначението й! Веднага! И пред погледа ми се изпречва табелка на която виждам думите "литургия" "всеки ден" и се заковавам. Добре, знаех, че има католическа църква в София. И знаех, че е някъде в това каре, но никога, ама никога не съм си представяла, че ще я открия така! Връщам поглед на табелката. 7.55 крадешком правя справка с времето. Литургията е от 8.00 или имам 4 минути да направя нещо ново и различно в живота си. Изкушението е огромно и с мъка насилвам краката си покрай входа. Искам да вляза, много искам, но някой трябва да отвори офиса... Това е едно от нещата, които мразя в себе си. Аз съм отговорен човек. Понякога отговорен до безобразие! Докато се сърдя на себе си за пореден път, чувам камбаните оповестяващи началото на литургията. Малко ми е тъжно, че няма да я видя, но в края на краищата и утре е ден.
Движа се с бодра стъпка. Усещам аромата на липите. Чувам птици и някак си ми е леко и прекрасно. Усмихвам се. За пръв път от доста време вървя усмихната и се чувствам добре. Не физически, а емоционално добре, което е огромен напредък. Скоро май не съм намирала подобно душевно равновесие. И за пореден път установявам, че всъщност ми трябва малко - интересна случка, аромат от детството и минутка спокойствие...
И някак си се чувствам длъжна да благодаря на СКГТ за дозата безумие, което направи утрото ми прекрасно!

Международен ден на безвъзмездния и доброволен кръводарител


Много често хората използват репликата „Ще дам живота си за него/нея!” Но замисляли ли сте се, че реалният буквализъм на тези думи никога не е вложен в тях?! Да дадеш живота си би означавало да спреш да съществуваш, и то не просто за момент или два, а завинаги! И всъщност излиза, че това просто е една гръмка сентенция без реална стойност. Но една друга сентенция казва, че истината е някъде по средата.

Днес, тук, 21 от всеки 1000 души реално доказват, че дават живота си за някой друг.
Днес, тук, 21 от всеки 1000 души даряват частица от себе си, за някой, като мен.
Днес, тук, 21 от всеки 1000 души даряват доброволно и безвъзмездно кръв.

Да дариш кръв не е геройство. Не е нещо, за което вестниците, ще напишат статия на първа страница, нито телевизията ще отрази репортаж. То винаги остава анонимно и сякаш минава между другото, което се случва в ежедневието ни. Но някъде там, някой друг получава твоята частица шанс. Той никога няма да разбере на кого дължи своето ново начало. Той никога няма да знае, кой е човекът застанал до него. Той може дори да не се замисли особено, че дължи живота си на някой друг. Но той, ще оцелее! Защото един от тези 21 е дарил живот!

Днес (14.06) в международния ден на кръводарителя, аз няма да кажа, че кръводаряването е алтруистично, чисто човешко и доказващо безгранична любов. Няма да кажа, че с едно даряване можете да спасите живота на цели 3ма други. Няма да кажа, че то дори е полезно за вас. Няма да изредя, че всеки един пострадал при катастрофа или след авария, при раждане на нов живот или при операция, или заради сериозно заболяване има нужда от кръв, за да има шанс да живее. Не!

Ще кажа единствено: Благодаря, че ви има! Вие сте истинските герои на моя ден!