Това е една много лична история. Иска ми се да спра да я пиша още сега, но пък ми се искам да вярвам, че тя може да промени нещо.
Аз съм Мария и имах "щастието" да се родя преди 28 и малко години с рядка форма на Таласемия. Някой от Вас може и да са чували това заболяване, но по - скоро не са. Не си мислете, че искам да предизвикам съжаление. Искам просто да знаете. Тази "тъпа" диагноза е благодарение на МЗ и родителите ми който случайно са се оказали... подходящи. Все пак да си като мен има 25% вероятност, но само ако и двамата ти родители са носители на форма за която може да не разберат цял живот. Каръшка история! За да съм сред живите толкова години всеки месец, аз имам нужда от Вашата жертва - трябва ми "свежа" кръв. Звучи като, че ли съм съвременен вариант на Дракула, но мойте клетки просто се разпадат и това не предизвиква някакъв вид удоволствие. И тук идва най - "болната" ми тема.
Що е то кръводаряване и има ли почва у нас? По мойте скромни наблюдения почвата е мнооого рехава. Нямам представа защо хората възприемат кръводаряването както нещо травмиращо, болезнено или страшно. Нямам представа защо хората се сещат да даря кръв, само когато знаят че техен близък го е закъсал, ако мога така да се изразя. Дори нямам представа какво да направя за да накарам хората да отидат да дарят част от своята кръв...
Ако искате приемете тази история като лична и помислете как бихте се чувствали на мое място. Ако искате мислете, че само благодаряние на Вас аз все още съм тук.
НО ВИ МОЛЯ бъдете кръводарители!
Бих разменила живота си, ако знаех че от това зависи живота на някое от стотиците деца който чакат, като мен, някой добър човек да дари кръв.
И ВИ МОЛЯ станете кръводарители!
И с риск да стана нагла МОЛЯ МЗ да бъде така добро да предложи по- добър вариант за скининг на този тип заболявания. Защото е ужасно тъжно и нелепо случайте на ТАЛАСЕМИЯ МАЙОР в България да се увеличават през последните години, вместо да изчезнат напълно както е в едни други държави. В края на крайщата е необходимо елементарно изследване, но нека да е направено преди да се роди таласемик, а не след като в семейството има вече поне един такъв.
Знам че има и по-големи и важни неща в личното битие на всеки. Знам че една птичка пролет не прави. Но ако тази история Ви накара да се замислите поне за малко, че спасяването на нечии живот е достойно и благодарение на нея поне два пъти в годината отидете да дарите кръв, ще знам е имало смисъл да вярвам в доброто у хората.
С уважение,
Мария Кънчева
30.03.2007
Няма коментари:
Публикуване на коментар