22 март 2012

Хроники


Има дни в които всичко ти е толкова безразлично, че чак не знаеш къде си и кой си. Има дни в които искаш само да те няма и да не се замисляш за утре, за после и за тогава. Прекарвам първите слънчеви лъчи с чаша кафе и си задавам въпроса защо пак е ден и аз съм будна в него. Някак се надявах, че това днес няма да дойде, но някак вече е тук и е в пълната си сила. Трябва да избягам! Да избягам от себе си и от света си. И започвам поредната книга. Скачам здраво в поредната история и изчезвам, сега, тук и веднага...
Този текст не е ревю на книги. Не е и намек, че трябва да ги прочетете. Това е моя начин да подредя някои мисли в главата си. За последните две седмици съм прочела 12 книги. Не е някакъв рекорд или начин да се направя на интересна. Просто е моя начин на съществуване. На прицел бяха поредиците на Даринда Джоунс, Джанин Фрост, Касандра Клеар и Сюзан Колинс.  Мразя да чакам с години да излезе някоя поредна част, за това обикновено гледам да взема всичките или поне по – голямата част от някоя поредицата. Което си е нож с две остриета, ако поредицата е загуба на ресурси, но ми гарантира, че ако утре ме няма ще съм научила края...
Светът на Чарли и Даринда Джоунс.
До този момент на нашия пазар са издадени цели две книги. Не обичам да си съставям мнение преди да съм прочела и останалите. Но към момента мога да кажа няколко неща. Интересно начало. Книга първа беше вратата в нов свят, въпреки че е силно казано. Идеята за жървар на души е интересна, но малко се чувствах, като в повторение на „Шепот от отвъдното”. Като цяло иронията, добрите попадения и развитието ме накараха да се забавлявам с тази книга. Втората книга е доста по – слаба. Развитие на основната история, без нищо драматично и неочаквано. Поне за мен. Надявам се, че когато излезе третата ще съм позабравила и ще ми бъде забавно. Като цяло мисля, че с едно четене ще приключа с тази поредица.

Кат и Джанин Фрост.
Виж това е поредица, която наистина ме накара да се смея с глас, да присвивам мускули и като цяло да я мина на един дъх. Идеята за лошите вампири, извъртането на популярните заигравки, сцените, които лично аз не бих позволила да се четат от лица под 16години и изобщо създаването на тази история много ми допадна. Ето тук ми се вие от ярост, че трябва да чакам за следващата книга.

Градовете на Касандра Клеар.
Загубих се. Ама наистина. На моменти цялата тази леко безумна история, цялото това протакане и не - случване, завръзка след завръзката и разкъсването на текста, ме караха да се чудя защото толкова искам да я прочета. Аз знам защо – от чисто любопитство! Не мога да се извъртя и да кажа, че не ми хареса, но не мога да кажа и че чакам продължението с нетърпение. А с темповете на развитие ми се струва, че „Колелото на времето” ще се окаже мъничка поредица. Което е изключително субективно, защото не аз пиша книгите.

Игрите на глада.
Започнах първата около 11 вечерта по времето на някакви реклами. Исках да убия времето до остатъка на филма. В момента дори не си спомням кой беше, и да, не го догледах. Когато се опомних беше 5 сутринта и бях минала няколко глави от втората книга. Само защото очите ми се предадоха спрях да чета.  Това е поредицата, която наистина ме разтърси. Жива, истинска, държаща дъхът  ти в шепи и сърцето ти в менгеме. Дори това, че знаех как ще се развие действието в основни линии  (избор, арена, финал, без вариация на основната линия) не ме дразнеше толкова, колкото в други книги. Понякога ми се искаше да наритам главната героиня и в частност автора, но в повечето случаи оценявах изграждането на личността, характера и всичко, което прави един образ истински. Перфектният коктейл от образи, динамика и полет на фантазията, който ще ме държи още известно време извън мен си.

В момента чета за пореден път „Сто години самота”. Имам нужда от смяна на типа литература. Имам нужда от нещо кошмарно, нереалистично, ново, динамично и поне малко умопобъркващо.
Имам нужда от нова библиотека.
И имам нужда да я запълня пак.