11 февруари 2009

29 градуса по Целзии!

Три часа.
Не следя времето. Просто отбелязвам факта.
От сутринта съм се заровила във всевъзможни бумаги. Не са ми интересни, просто съм на работа. И се старая да я върша добре. Разпечатвам поредната хартия и измъчено се надигам, за да се замъкна до принтера. Нещо ми е странно - си мисля, крачейки по коридора. Някаква особена тръпка минава по дясното ми стъпало. Мамка му! Тръгнала съм боса отбелязвам повдигайки едната си вежда. Защо, по дяволите съм боса?! Гледам тъпо крака си проследявайки пътечките от вени. Опа-а-а, пак нямам кокалче. Да де имам, ама пак се е загладило и не си личи. Чакай! Върни се на въпроса с чехлите! Мисли! Какво направи с чехлите? Всъщност с единия чехъл. Левият все още е на крака ми. То там му е и мястото де. Тръгвам обратно мъчейки се да стъпвам на пръсти. Не че вече не съм се нацапала, но не е нужно повече. Стигам до бюрото си и се стоварвам с цялата си тежест на стола. АУ! Пак сритах металния крак на тъпото ми бюро. Стискам с ръка пулсиращия си палец и се мъча да не се разкрещя от болка. Защо ми трябваше да идвам с чехли?! Добре де, къде по дяволите е шибаният ми десен такъв. Оглеждам пространството около бюрото. Не, няма го. Около компютъра? И тук го няма. Да не е под шкафа? Избутвам стола назад, за да погледна под шкафа. Не! Нито чехъл, нито каквото и да било. Леко започва да ми става тъпо. Не можеш да си загубиш обувката в 12 кв. м.! Да, ама можеш! Или поне аз мога. Все още съм в средата на стаята и оглеждам всички подходящи за скривалище на чехъл места. Не го виждам. Хубаво - отсичам ядосано! Майната му! Няма да го търся повече. А какво мислиш да правиш, за да доизкараш деня? Или си представи картинката как минаваш 10 км. с градски транспорт, за да се добереш до вкъщи? Може да си купя нови! Да! Нови с поръчка по интернет! Приближавам към компютъра с доволна усмивка. Все някой ще продава чехли в интернет, нали? Ало, Хюстан?! Кога мислиш, че ще ти ги доставят? Днес? Я, помисли малко! Мамка му! Надали има шанс да ми ги доставят днес. Все пак това не е пица. Ммм... Вариант две? Обаждам се на слънцето и му казвам да ми донесе други веднага! Обаче, ако го разкарам да дойде от 15 км в най-голямата жега, дали няма да е гадно?! Гадно! А кризата с чехъла? Каква криза?? Направо си е Армагедон!!! Потропвам нервно с крак. Ама не може да е изчезнал сам този чехъл. Нали не е жив организъм, а някаква гума с кожа? Мъртва кожа! Добре, помисли какво прави с краката си. Какво правих с краката си? Ми нищо! Ползвах ръцете си! Разхождах ги по клавиатурата. А май ги ползвах и да се въртя наляво на дясно със стола. Сменям позата... А да! Събух се, за да кръстосам крака по турски. Който ви каже, че това не става на офис стол, не му вярвайте. При мен става и ми е супер удобно. Пък и стола ми е 100% ергономичен. И подлакътниците не ми пречат, защото са от регулируемите. Колегата ми ги сложи преди години и не са мръднали изобщо. Само цвета на дамаската не ми харесва, но в края на краищата това си е моя стол. И съм наложила мораториум. Никой да не го доближава! А за сядане на него да не си и мечтае. Чакай! Крака по турски ли каза? Аха, ето кога е изчезнал. Ама... хм... дали... не е паднал в ляво? О-о-о не! В ляво ми е кошчето за бога! Поглеждам крадешком към него. Светло от неръждаема стомана. Моля те, моля те, моля те, дано не си паднал там! Изведнъж си припомням как изсипах спагетите си, с гадния сос, вътре. Мазен, гъст, червен сос... Ужас! Не смея да погледна в какво се е превърнал белият ми, страхотен десен чехъл. Усещам как съм на ръба да се разплача, но трябва да погледна! Бавно, много бавно, насочвам поглед към кошчето и ... о, ужас! Него го няма! Не кошчето де! Чехъла го няма! Е не! Това вече не може да бъде! Как, така не е там? А сцената със спагетите? Знаеш ли какъв ужас изпитах докато си го представях под тях? А той дори не е там! Оф... Пак се отпускам тромаво на стола си. Мисли, мисли, мисли... Какво направи с него? Какво? В този момент звъни телефона. Ама моля ти се! Сега ли точно? Посред пепеляшкината ми кризата?! Не е честно! Обаче трябва да вдигна. Опитвам се да напипам слушалката, без да поглеждам. Нея поне винаги я слагам на едно и също място. Да де! Ами сега защо не мога да я стигна? Извръщам се рязко, за да я намеря. Обаче и нея я няма! Е това вече не е истина! Как така и нея я няма? Не, не е възможно. Обаче я няма!!! Ама как да я няма като чувам пронизителният и звън?! Значи е тук. Къде точно е това тук обаче? Заслушвам се. Чува се да звъни пред мен, обаче нали уж съм учила, значи е някъде отзад. Завъртам се рязко със стола и се засилвам към шкафовете, в който до одеве прибирах папки. В кой ли е? Като си знам късмета посягам и отварям най-горния. Уж е невъзможно, но точно там откривам... прелестния бял десен чехъл!!! Ура! Намерих го!!! Издърпвам го със засилка и в същия момент виждам телефона летящ към рамото ми. Да уцели ме...
Мамка му, добре, че не беше по главата ми!...

26.06.2008

Няма коментари: