Сама в тоалетната

Днес мислите ми препускат хаотично. Може би защото се чувствам като на пет големи водки. Не съм пила, просто бях да трепя вампира и всеки път ми действа така. Това го отдавам на годините.
Едно време ми беше доста по-лесно. Но това беше отдавна... Давам си сметка как се променят нещата. Преди нямаше промени с години - изкарвах по 32 - 35 дни без кръв, слагах по два сака и нещата изглеждаха наред. В онова време ходех по дискотеки до рано призори, пиех по повече от пет водки, изкарвах по пет - шест часа на волейболното игрище и живеех на пълни обороти.
Сега едва изкарвам максимум 25 дни, и все съм като размазана ваденка, не мога да сложа повече от един сак, забравих какво са дискотеки, а какво е топка изчезна от познанията ми. Забраних си алкохол и разни други, малко полезни неща, и любимият ми момент е времето в което си лягам да спя.
И с всяка изминала година ми става все по-трудно...
Не знам кога остарях толкова. Не знам кога настъпи момента, в който започнах да бия спирачки и да намалявам оборотите. Не знам дали станах по-мъдра и по-кротка или кога просто се уплаших да живея...
Понякога си мечтая живота ми да е друг. Мисля си какво ли бих направила, ако не трябваше непрекъснато да се съобразявам с физическите си възможности...
... Представях си, че като порасна, ще стана балерина, ще се нося из въздуха с пачка и палци, и ще правя невероятно сложни и красиви пируети. Усещах аромата в затаения дъх на публиката, разтапях се от аплодисментите и хилядите "Браво" прочетени по усните...
... Представях си, че съм лекар и спасявам всички, дори и невъзможните случай...
... Представях си, че всички онези некъдърници които се пробваха на моето тяло, са ми паднали в ръцете. (Затварях се да плача в тоалетната, и се молех някой ден да ми паднат. В такова състояние човек измисля невероятни мъчения и унижения, на които да подложи хората които мрази и ненавижда)...
...Представях си, че съм най-добрия икономист в света. Измислях хиляди варианти, с които световният глад и мизерия оставаха в миналото, и всички живееха в мир и охолство...
...Представях си, че управлявам колония на Марс, и когато ми ставаше много изнервено се разхождах по целия млечен път с кораб направен от мен...
Толкова много неща си представях и за хиляди неща мечтаех.
Сега .....
Мечтая да намеря време, за да остана няколко часа сама в книжарница (иска ми се да имам собствена такава), да имам библиотека, като тази от сцената в "Красавицата и звяра", в която Звяра й я подарява, но и да съм прочела всичко в нея. Знам, че няма да ми стигне цял живот, но това не ми пречи да си го мечтая.
Мечтая да не ми се налага да мисля за емигриране към държава, в която ще бъда човек, а не излишна бройка.
Мечтая хората да се променят и да бъдат добри и човечни, а не озверели скотове.
Мечтая лекарите да си спомнят, че са дали "Хипократова клетва", и че професията им е призвание, а не бизнес.
Мечтая таласемия майор да е само абзац в учебниците по история на медицината, а не част от живота на много хора.
Мечтая лечението ми да бъде като в белите държави, да не чакам повечето пъти за един сак кръв, да имам възможност да ползвам новите лекарства, да имам изследванията чрез които да мога да взема най-добрите мерки за собственият си живот, и да имам специалисти на които не е нужно да обяснявам какво е таласемия майор...
Мечтая за невъзможни неща...
И вече не искам да мечтая и да си представям!
Нямам вече сили за това..... Изчерпах се емоционално, физически и нравствено... И ми писна. Не искам вече да съм добра, не искам да съм разбрана и не искам да се опитвам да помагам на всеки...
Уволнявам се, сама от себе си!
Затварям вратата, за да се наплача сама в тоалетната...
А после... после пак ще бъда себе си...

23.04.2008