20.03 14:04 - Отражения

Гледам през прозореца как децата тичат долу в градинката. Виждам хората, които мятат по една чанта в багажника и отпрашват към някое любимо място. Наблюдавам ги с доза тъга и сядам да си дочета книгата.
Трудно ми е да се концентрирам и погледа ми побягва по следите на облаците в небето. Всичко наоколо е в движение, дори и храстите статични насадени.

Вчера едно симпатично момиче, ме попита какво е да си с таласемия майор и как това се отразява на живота ти, какво е усещането. Отдавна не съм се опитвала да отговоря на този въпрос. Отдавна не съм поглеждала за тези отражения.
Спомням си онези първи години, в които започнах да се самоосъзнавам и да правя разлики. По онова време ми беше ужасно странно, защо другите деца се крият и не ходят на кръвопреливане, защо дори само споменаването на това им звучеше плашещо, защо те могат да тичат с часове, а аз все гледам да седна някъде. После разбирането, че на другите не им се случват такива неща, че аз съм дефектната брънка в човешкия наниз. Ако погледна назад виждам ужасно много грешки, които съм направила през онези години благодарение на таласемията. Сега ми е смешна онази нужда да се доказвам непрекъснато, да показвам колко съм еднаква с всички останали, за да не ме смятат за различна загубенячка. А всъщност през цялото време си оставах различна загубенячка. През цялото онова време все се мъчех да скрия нещо. Че не мога да отида на екскурзия, защото трябва да съм на кръвопреливане, ходех с дълги ръкави през лятото, за да не се вижда колко са сини ръцете ми след като някой се е упражнявал върху тях, обяснявах че съм мързелива, за да не ме питат защо не тичам по етажите. През цялото онова време се криех по ъглите, за да не ме забележат и да не ми се присмиват, и въпреки това чувах коментарите, че съм изрод, нещастничка и т.н. Беше ми ужасно трудно да живея с клеймото "различна" и то в годините в които всички трябваше да са еднакви...Онези години ме научиха да съм егоист и да съм си самодостатъчна. Мога да се затворя вкъщи и с месеци да не говоря с никой. Онези години ме научиха да бягам от реалността, дали с четене, дали с фантазиране, да се опитам да бъда добра с всички или поне с почти всички. Но онези дни ме научиха и да бъда едно много гадно същество и как да наранявам до смърт.
После дойде омразата, а след това и безразличието. Не е лесно да мразиш сам себе си и мазохистично да се опитваш да се самоунищожиш. Онези моменти в които казвах майната му, няма да ходя на кръвопреливане, няма да чистя желязо, колкото по - бързо умра толкова по - добре. Осъзнавам, че много неща можеха да са различни, ако не бях минала през този етап, но от тогава запазих и принципа, че нищо не трябва да е навсяка цена, и че мога и без мене си. Поглеждайки назад си виждам до колко тези двете все още залегнали в самооценката ми. Поглеждайки назад виждам, че вече не ме е страх и срам да бъда различна. Вече мога спокойно да се надсмея на опитите да бъда смачкана емоционално, или поне така си мисля... През последните години някакси се примирих с емоционалната страна на таласемията, но все още се мъча с чисто прагматичната й.
Трудно ми е когато във въодушевението си, че ми се отваря възможност да замина някъде трябва да сляза на земята и да седна да броя дни. Да кърша пръсти дали ще има кръв преди да замина, какво става с периода ми, а като се върна дали ще има. Или аз хубаво заминавам, ама сложих ли всички лекарства, а апаратите, а онези другите хапчета. Кои документи да взема с мен, хей така за всеки случай, че ако се наложи и не съм в състояние да обясня, белким схванат нещо. Чакай сега, не беше ли само една чанта... Или онези моменти в които безпаметно си отвисявам пред нечия врата, щото ей тъй имам цялото време на света да го чакам. Чакай сега, трябва да отвися в офиса днес, защото трябва да довърша това, а утре съм на кръвопреливане. То нали в живота ми няма друго освен чакане. Или пак всичко ме боли, а уж не е минавал валяк през мен. Да бе ще го изчистя това желязо, ако има с какво, все някога...
Таласемията си има и други страни - използването й като оправдание, смешна страна. По - лесно е да кажеш немога, отколкото не искам. По - лесно е да друг да ти е виновен, а да не си ти. Да просиш съжаление и извинение, въпреки че знаеш, че сам си си виновен, а не таласемията. По - лесно е да нарочиш нещо за слабост, отколкото да е просто част от теб. Опитай се да кажеш на някой, че си вампир със закачливо пламъче в очите и да видиш ужаса му докато се отдръпва на метри от теб. Или да баламосваш хората, че си на специална дрога/ диета, или че всеки път ти порастват рога или ред други смешни безумия...

Ако трябва да се върна в началото с въпроса дали се отразява...
Тя е като нещо за което не си молил, но си получил в максимален размер. Не го искаш, но си е само и завинаги твое.
А иначе всеки сам може да си отговори дали се отразява...