27 април 2010

Посоки

Да, човек никога не е наясно къде ще му дойде края. Ама никога.
Седя, като в транс и слушам хъркане. Вдишване, издишване придружени с лиричното и гръмко хърррр.
Опитвам се с мисъл да върна началото на деня.
Свежестта на утрото, танца на първите лъчи и птичите гласове, надвикващи се в парка. Затварям очи и се вглеждам в цветовете на люляка. За пръв път днес забелязах първите нежно отворени цветове. Обожавам майсторството на пролетта! Не мисля, че в света има по-прекрасен и нежен художник от нея. Не мисля, че някой може да вземе толкова тоналности на зеленото, да размеси толкова перфектно всички цветове на дъгата и да композира толкова хармонично една такава гледка, каквато е парк в ранно пролетно утро. Забавлявам се със слънцевите зайчета преминаващи през меките листа на дърветата. Наблюдавам гоненицата им по пътеката и се наслаждавам на всяка секунда отброяваща началото на този прекрасен ден. Иска ми се тези секунди никога да не минат. Да не трябва да се впусна главоломно в битка за оцеляване и съществуване, за следващата стъпка, за нов скок или за излизане от поредната пропаст. Иска ми се времето просто да спре в тези няколко прекрасни секунди!
Клишираният ми мозък ми подава репликата, че живота е такъв, какъвто си го направиш. Сигурно е прав, коя съм аз, че да споря! Опитвам се да различа, коя е онази част от мен, която
пушейки мълчаливо на балкона и се заглежда в светлините на нощния град. Обичам потрепването им, като в мираж. Вдигам поглед към мрака на небето и съм сигурна, че ако се загледам достатъчно дълго ще успея да видя и звездите. Спомням си, че някъде там в безкрая имаше и такива неща. Едни проблясващи други светове, които наблюдавах в захлас, сред аромата на трева. Спомням си колко често го правехме като деца. Легнали на поляната, допрели глави в мълчание и пренесли себе си някъде там, напред и нагоре. Замислям се колко кратки са миговете на блаженство и спокойствие, които остават истинските следи в душите ни. Поглеждам поляната пред блока и си давам сметка, че там, днес няма деца. За секунда се питам, ако скоча дали ще видя всички онези малки моменти на лента или ще мисля, само за това, че ще се ударя силно? Сигурно съм само в едно – няма да крещя!
Търся в себе си коя е онази, която ми нашепва, че аз съм си избрала да бъда такава и да се съобразявам или примиравям с неща, за които не си заслужава дори да се говори? Или коя е онази, която в момента се чувства, като жена прескочила ръба на нервната криза? Лесно е да си на ръба, но уникалното е да си скочил от него! Не си сигурен дали си в нервна криза, дали си я надскочил, или всеки момент ще се размажеш с трясък в края на бездната. Представяш ли си каква ще е скоростта ти след като си пропадал толкова време?!
Чувам глас заглушаващ хъркането. От престорената му нежност и игривост ми се гади, но лепвам усмивка и докарвам същатата нотка. Затварям портите пред себе си и оставям юздите, на онази уж нормална част, която продължава да не реагира на хъркането, да се усмихва и да се държи така, както е „общоприето” и всякаш нищо не се е и няма да се случи. Само за секунди позволявам на въобръжението си да стане и да каже, че иска за себе си нещо истинско, а не илюзия. Но във вратата няма пролука. Издигнала съм крепост около себе си. Забъркала съм смес от дозирано лицемерие, частици „нормално – скучно - сиво - личностно”, нотки на безразличие, част скотство, парченца духовна нищета, подбран букет епитетност, подредена усърдно клишираност. Наблюдавам всичко и търся себе си. Коя съм аз? Коя от всичките?
Ако е вярно, че човек се ражда и живее, за да:
научи нещо,
да си отговори на въпросите,
да усъвършенства душата си
или да остави след себе си трайна следа,
колко пъти, ми остават да умирам, без да съм постигнала нито едно от това?
Вратата е затворена. Остава моста свързан с празнотата на мислите.

2 коментара:

altair каза...

винаги има как да отвориш вратата отново. дори ако трябва да я взривиш

oli4ka каза...

но винаги остава въпроса дали искаш да я отвориш :)