Всеки, който живее в София е наясно какво изпитание може да се окаже стигането от точка А до точка Б. Или с други думи когато между работата ти и домът ти има 10 км. утрото ти може да се окаже доста интересно. А когато тези прекрасни хора от СТГТ решат да променят маршрута на някое от превозните средства, които използваш, нещата могат да придобият още по-интересен оттенък. И нали съм късметлийка - разбира се, че точно това ще ми се случи! Трамвай 6 тези дни се движи по съкратен маршрут и съответно аз, вече втори ден опитвам "алтернативни" маршрути. Решавам, че в 7.30 сутринта е прилично да стартирам в 10км-вия си поход и се засвятквам към спирката. Движа се със скорост "бит педераст" и подслушвам опитите на човека зад мен да ме настигне. След няколко метра схвана, че няма да стане и се отказа. Докато се усмихвам доволно отбелязвам как маршрутката се изнизва от спирката. Добре, няма да допусна да ми тръгне с 6 минутно висене и решавам, че ще хвана автобуса, пък после ще го мисля. И все едно съм испански нападател - изтрясквам здраво гредата от външната страна, докато наблюдавам изнизването на автобуса. Ясно, явно ще стане с висене по спирките. Леко започвам да се вкисвам, но спасителен поглед отбелязва 88 влачещ се в подходяща посока. Имам около спирка време и един светофар, за да го хвана. Днес явно ми е ден за подвизи, защото все пак успях да стигна преди него на спирката. Потривам доволно ръчички и се сещам, че връзката е прословутото столично метро. Не знам защо, но в ума ми започват да се разиграват брутални и гротескни сцени свързани с пътуване с метро, в което е цяла "Младост". Вече леко започвам да се сърдя на себе си. Как успях да се натреса така?! Обаче съм пич, решила съм с метро - значи с метро! Слизам леко страхливо на перона и се оглеждам. Добре, има само около 50 човека. Е може и да са по-малко, но пак ми изглеждат в повече. Продължавам наум със сцените, в които се размятат лакти, чанти се ползват за щитове, вестници за палки и т.н. Мотрисата се задава и аз се приготвям за битката за живота си. Ъъъ, нещо не е както трябва май?! С изненада установявам, че в мотрисите има около 10 души. Толкова малко?! И къде отиде цяла "Младост"?! Сядам с досада на една седалка и доволно се усмихвам, можело и да е гот с метрото. Оглеждам фауната. В 7.50 сутринта има група пенсии хукнали към центъра, някоя и друга група работници, като мен, и някой и друг изглеждащ много-не-на-място столичен джентълмен. Няколко минути по-късно слизам доволна от метрото и се засвятквам към най-близкия изход. По принцип имам навика да гледам табели, но днес май съм зарязала и принципите и мисленето. Озовавам се на място което ми изглежда странно. Чакай сега, аз уж излизам на от метрото и трябва да видя любимото ми МЗ? Да, ама не. Излязла съм в другия край и с любопитство отбелязвам, че това място не съм го виждала през живота си. Какво пък, все още съм в София, значи положението е под контрол. Нацелвам посоката и доволно продължавам пътешествието си. Интересното на непознатите места е, че винаги можеш да откриеш нещо ново. И го откривам няколко метра след изхода на метрото. Пред погледа ми се изправя прекрасно изглеждаща постройка облечена в бял камък. Виждам и витражи, което събужда още повече любопитството ми. Трябва да разбера какво е предназначението й! Веднага! И пред погледа ми се изпречва табелка на която виждам думите "литургия" "всеки ден" и се заковавам. Добре, знаех, че има католическа църква в София. И знаех, че е някъде в това каре, но никога, ама никога не съм си представяла, че ще я открия така! Връщам поглед на табелката. 7.55 крадешком правя справка с времето. Литургията е от 8.00 или имам 4 минути да направя нещо ново и различно в живота си. Изкушението е огромно и с мъка насилвам краката си покрай входа. Искам да вляза, много искам, но някой трябва да отвори офиса... Това е едно от нещата, които мразя в себе си. Аз съм отговорен човек. Понякога отговорен до безобразие! Докато се сърдя на себе си за пореден път, чувам камбаните оповестяващи началото на литургията. Малко ми е тъжно, че няма да я видя, но в края на краищата и утре е ден.
Движа се с бодра стъпка. Усещам аромата на липите. Чувам птици и някак си ми е леко и прекрасно. Усмихвам се. За пръв път от доста време вървя усмихната и се чувствам добре. Не физически, а емоционално добре, което е огромен напредък. Скоро май не съм намирала подобно душевно равновесие. И за пореден път установявам, че всъщност ми трябва малко - интересна случка, аромат от детството и минутка спокойствие...
И някак си се чувствам длъжна да благодаря на СКГТ за дозата безумие, което направи утрото ми прекрасно!